Пътят на коприната. Е не точно, защото не става въпрос нито за Китай, нито за път, нито за коприна. Това е просто един
кратък отсек от пътя на тютюна
от нивата докато се превърне в цигара. И по точно само два часа от времето за неговото бране. Но, нека да започнем от някъде. Малко след 18 часа е, връщам се от Разлог, където любопитството ме отведе да наблюдавам теснолинейката как минава под бетонен мост. Доката пътувам към хотела, в който съм отседнал в Банско виждам раздрънкана бяла Лада, паркирана встрани от пътя и нива с цъфнал тютюн, а вътре няколко берачи. Вдигам високо Никона си, за да ме видят.
Опитват се да ми кажат нещо, но не чувам заради интензивния трафик, та си проправям пътя към тях. Виждам ги, че берат тютюн. „Не е ли късно?“ „Е, не е, обясняват,“
Не им стигнало времето сутринта.
Уговарям се с тях да ги снимам на другия ден сутринта. Ела в 5, тука ще сме. И вдигай ръцете нагоре, да не се налепиш. Послушах ги.
На другият ден ставам в 5:05. Надигам се от леглото и
поглеждам – пълен мрак, само светлините на хотела и луната очертават някакви силуети навън.
Все пак към 5:30 се отправям към тютюневата нива с леко съмнение да не съм преметнат. В тъмното трудно се ориентирам, но все пак локализирам нивата и спирам отстрани.
В далечината виждам светлини на профектори, които като светулки ту се появяват, ту изчезват. Още с първите крачки
усещам свежата роса и калта,
която полепва по краката ми. Навлякъл съм горнище на анцунг и стари къси панталони. Още с първите стръкове усещам как нещо неприятно полепва по мен, но не се отказвам. Горе-долу по средата на нивата, която по-късно разбрах, че е около 5 дка, виждам
вчерашните берачи – двама мъже и три жени.
Вглъбени в работата, чевръсто отчупват листата, а единствената светлина идва от челниците им. „Как виждате“, питам ги. „Е, виждаме, свикнали сме“, отговарят.
„Сега има най-малко катран. Стопли ли се, става ужасно“. Да, но на мен ми е тъмно, рисувам със светлина, все пак, а тя в момента хич не е много. В далечината, зад редица от дървета се прокрадва някаква лилава светлинка и издава, че оттам скоро ще се покаже Райчо.
Първите снимки са в тъмницата.
Едва се открояват силуетите на берачите, а челниците блестят като слънце по обед. „Най-мръсната работа на земята е тази“, обяснява ми по-възрастната от останалите две жени. Ние сме от Рибново, идваме на квартира тук и наемаме ниви. Имаме общо към 14 декара. Тука местните си имат друго препитание и не искат и да чуят за земеделие. А ние сме доволни, защото става хубав тютюн тука.
„Това тютюнът“, продължава тя, „започва през март и продължава до ноември. Много ни лъжат всичките, били сме и от тия, и от ония. Всичките обещават, търсят ни само по избори, после забравят за нас. Купуват едно кило сушен тютюн за 7 лева. В Испания същият струва 40 евро.“
През това време започва да се развиделява.
Появяват се и комари, които са безмилостни. Хапят направо в окото, обяснява единия от мъжете, докато се потърква с шапката си, а около него се стеле дим от поредната цигара. Докато снимам, усещам как ръцете ми започват да лепнат, без дори да съм се докосвал до растенията.
Лепкав стават както фотоапаратът ми, така и обективите. За чантата, която се опира в листата, за нея, да не говорим. Петимата продължават да берат. Една от жените бере клекнала, явно така й е по-удобно. Полата й е увита с найлон, а на главата си носи традиционната за Рибново шарена забрадка. Третата жена, доста по-мълчалива от останалите,
е като терминатор.
Толкова бързо бере, че е почти невидима. Смее се, като й казвам, че няма милост. Като цяло всички се шегуват. За тях това е морето през лятото. Зеленото море. Не пропускат да споделят как се грижат за тях и държавата, и политиците. За да се пазят от лепкавия катран са с по няколко ката от дрехи, които след около 3 часа бране са тежки като гипс. Към 8 часа вече е напълно светло и
вече мога да видя хубаво лицата на тези отрудени хора.
Спират за кратка почивка, да пийнат вода и похапнат. Кроасани. Черпят ме и мен, бил съм им гост. Тази от жените, безмилостната към тютюна сваля очилата си, и ги полива с вода. Чакай, да снимам как си миеш дограмата, казвам й. Срещата ми с тях е към своя край, все пак ол-инклузивът ме зове – закуската е започнала от 8. Размняме набързо фейсбук акаунти, защото итернет е навсякъде. На връщане към колата си мисля за ръцете им, почернели от катрана и ноктите им набити с мръсотия. Сигурно няма време в годината, през което да са чисти…
