Като фотограф, който се е специализирал в репортажната фотография
и разказването на истории
имам привилегията да попадам на места, в които времето буквално е спряло и нищо от заобикалящия свят няма значение. Едно такова място е
казанът за ракия,
който се намира… Всъщност дори няма значение нито кога, нито къде се намира, защото в България, в която и част да попаднеши и влезеш на такова място
имаш усещането за „deja-vue“.
Причината е, че технологията за превръщането на ферментирания материал, известен на всички като „джибри“
не е претърпяла кой знае какво развитие
в продължение на хилядолетия. Нещо повече – много хора предпочитат автентичния и изпитан начин, по който да си варят ракията, отколкото новите и модерни технологии.
Казанът за ракия е място, в което на жените по-скоро е забранено да влизат – каквото се случва тук, си остава тук. Разбира се има и изключения, които навестяват от време на време това
мъжко царство,
но такива жени в повечето случаи са по-бойни от мъжкия пол.
На казана за ракия могат да се чуят думи, които никъде не бихте чули – парцуца, патоки, първак, църцори. Ароматът задължително е на алкохолни пари… Тук всеки
си има своята тайна за преваряване
на материала и какво добавя след това, за да стане ракията уникална и неповторима. Никой не бърза за никъде. Раздумката е сладка и непринудена, а процесът – непрекъснат и денонощен…
