След близо 10 години активна работа като фоторепортер в края на 2010 злощастно последният вестник, за който работих, Позвънете Новини, закри новинарската си част. И тъй като винаги си се представях като активен фоторепортер в главата си за мен настъпи доста труден период. В началото на 2011 се включих в проекта „Позвънете ВестникЪт“, който агонизира до май месец, след което отново се наложи да прекратя почти изцяло това, което най-много обичах да правя – да създавам новини в картинки. Причината основно беше появата на Фейсбук и многобройните новинарски сайтове, които и до ден днешен приемат снимките в интернет пространството като някаква даденост, а не като продукт на дългогодишния опит и умения на фотографи и предпочитат да ги откраднат, вместо да платят за тях. Така една „армия“ фоторепортери постепенно започна да изчезва и то в глобален мащаб. Пред мен стоеше трудният избор дали да продължа да снимам или да си търся друго поприще. В крайна сметка към края на 2011 година получих предложение за работа като фотограф на Медицински университет – Варна. Макар и с колебание, приех работата, защото най-много се опасявах, че ще остана да работя на бюро, а работата в такава среда смятах, че няма да ми допадне и ще ме съсипе в професионално отношение. Но се оказа, че всъщност съм допуснал огромна грешка. Попаднах в един свят, пълен с много интелигентни хора и в същото време и много млади – студенти, преминали тежък приемен изпит.
Постепенно разбрах, че всъщност тук е моето място. Натовареността на работа в сравнение с това да си фоторепортер беше в пъти по-малка, а същевременно не по-малко разнообразна. Това ми позволи да обърна внимание на себе си, да инвестирам в самостоятелна подготовка. Няма да крия, много от нещата, които доизградиха стила ми на снимане, който бях усвоил, докато работих за вестниците, научих от ютюб. И същевременно се научих да гледам по друг начин на това, което снимах. Осъзнах, че дори и в най-скучното академично събитие (Мнооого хора, като им кажа, че снимам за МУ-Варна ме гледат странно и си мислят, че това е една скромна ведомствена работа. Ами ще ги разочаровам – напротив не е!) хората се радват, тъжат – въобще винаги е пълно с емоция и хубави моменти, които си струва да бъдат запечатани. Всичко опира до въпрос на желание и поглед върху това, което се случва. И за да не бъдя голословен, а и дар словото не ми е най-силно, затова споделям тук някои от нещата, които правя в МУ-Варна.
