Работата ми на фотограф винаги е била интересна и неповторима. Ето – още миналата година, когато видях, че градят скеле на кубетата на катедралния храм „Св. Успение Богородично във Варна, веднага знаех, че един ден ще се кача там отблизо, за да направя фоторепортаж. И това беше така, защото
позлатяването на кръстовете
на втория по големина храм в България е нещо, което се вижда рядко, веднъж в живота. А осъществяването на тази моя идея не мина съвсем гладко. Като основна заслуга за реализирането на този репортаж и възможността да се кача на мястото на събитието има Анатоли Серафимов, технически ръководител на обекта.
Първоначално от него получих пълен отпор и негативен отговор. „Не може да се качиш. Опасно е и ще пречиш!“ И разбира се беше донякъде прав, но смятах, че
хората трябва да видят отблизо
как се извършва тази операция по позлатяването. Така в края на самия ремонт, при втория ми разговор с Анатоли той беше доста по-добронамерен и ми позволи да вляза в „кухнята“. И мога да ви уверя, че
това беше едно от най-сигурните и обезопасени места,
на които съм бил.
До самите кубета се стигаше със специално изграден асансьор, който се движеше само при натиснат бутон. Пуснеше ли се бутонът, движението веднага спираше. По време на ремонта кубета с кръстовете бяха поетапно опаковани, така че да се създаде комфорт вътре на реставраторите. Всъщност както обясних по-горе с тях имах възможността да се запозная чак на последното кубе. А там, сякаш попаднах в един
друг свят, в света на изкуството.
Двете фигури на Николай и Нели се движеха пъргаво по скелето, което цялото беше обградено с бял винил. Знаех, че нямам много време за снимане, затова гледах да събера колкото се може повече материал. А това не беше никак лесно, защото трябваше да предвиждам както всеки мой ход, така и да съблюдавам нещо да не попадне върху подготвената за позлатяване повърхност. От двамата реставратори разбрах, че самия процес всъщност
представлява залепването на листове злато,
чиято дебелина се измерва в микрони, а площта им е нещо от сорта на 6х8 см.
Така за едно кубе отиват няколко хиляди листчета. Всяко от тях се залепва на ръка, като се застъпва с предходното. Отдолу основата е изцяло медна. След залепването новата повърхност се заглажда с четка. Така новопозлатеното кубе е готово за околния свят и няма нужда от допълнителна поддръжка. Докато възприемах тази информация стана ясно, че трябва да слизам, но пък успях да си изпрося още една покана за снимки, когато по-голямата част последното кубе вече е довършено.
Втората ми визита на това необикновено място се случи точно след няколко дни. С голяма охота бях посрещнат от Нели, която ми разкри допълнителни детайли за работата ѝ по реставрирането и позлатяването. Докато се качвахме забелязах, че в единия от ъглите има две закачалки с дрехи, която тя описа като временния си гардероб. А докато ми разказваше как точно се случва целия процес, забялазах, че на лявото ѝ слепоочие има остатъци от злато.
„Това ми е гримът!“
с усмивка поясни тя. А аз, вече като „старо куче“ успях да си открадна кадрите, за които бях дошъл.
