Тя вече навърши 28 години и определя себе си като „баба“. Защо ли? Защото е болна от муковисцидоза и продължителността на живота на такива като нея в България се определя на 13-14 години. На другите места по света тази възраст е около 37 години.
Срещам се с нея за уговорена фотосесия броени часове преди рождения й ден в дома й във варнеския кв. Младост. Казва се Илияна Христова. Посреща ме още от вратата с усмивка и протяга ръка. Въпреки ситуацията, изглежда добре и в добро състояние на духа. Личи си, че очаква срещата ни, защото обича да се снима. Това е едно малко разнообразие в скучните й дни, в очакване най-накрая да бъде разрешен проблемът с белодробните трансплантации в България. Дотогова ще диша с помощта на специален апарат, който под налягане впръсква с тръбички овлажнен въздух в носа, за да може да си набавя жизненоважния кислород за крехкото си тяло. Дробовете й работят едва на 10-12 %. И явно тези проценти ще продължат да спадат с течение на времето…
Илияна я познавам от МУ-Варна. Работеше в деканата на Факултета по обществено здравеопазване. Знаех, че има някакво заболяване, но честно казано не знаех точно какво преди да разбера, че е напуснала работа. Лъчезарно и хубаво, крехко момиче с много силен дух. Изключително възпитана и винаги позитивно настроена въпреки непрекъснатите удари на съдбата и природата. Целта на публикацията не е да предизвикам съжаление, но все пак някои неща няма как да се пропуснат.
Илияна губи баща си преди 5 години и оттогава развива и диабет. Майка й се лекува от рак и в деня на фотосесията беше отишла сама на операция, защото няма кой да я придружи. И дотук да спрем с лошите факти. Не че трябва да ги пренебрегваме, защото те си съществуват, независимо дали искаме или не искаме.
Реших да направя тази фотосесия по две причини. Едната е, че някакси подобни тежки проблеми за обществото ни се разтръбяват, вдига се една олелия, медиите работят за рейтинга си, „свършват“ си работата и край. Всяко чудо за три дни. А Илияна в момента е в безвремие. От май 2017 България няма договор с клиника в чужбина за извършване на белодробни трансплантации, което е единствения й шанс за живот. Но обществото ни предпочита да се занимава с интригите на Боко, Моко, Пейо, Веско, Цецо, Нина… (до утре мога да ги изброявам нашите родни мили избранници). А откакто съществува проблемът земният си път са приключили поне трима пациенти, очакващи трансплантация на бял дроб.
Втората причина, поради която реших да снимам Илияна е това, че искам през собствения си поглед да предам на света нейните емоции и чувства и най-вече нейния дух. Да, можех в рамките на тези два часа да снимам няколко коледни фотосесии или нещо друго. Нещо комерсиално. Но аз избрах да ги посветя на Илияна и човекът до нея – Здравко. Искам хората да ги видят такива – влюбени и с копнеж за щастие. Илияна и Здравко са заедно от около 2 години. Когато не е на работа в скалада и не дава уроци по математика, той е до нея. Помага й в безкрайните протяжни инхалации, носи й уреда за килород. Между другото Илияна има два такива уреда – стационарен и подвижен. Подвижният тежи поне 3 кг и когато излизат навън го носи Здравко. Без уреда Илияна трудно издържа дори и 15-на секунди. С това смятам да приключа описанието. Просто разгледайте снимките. И стискайте палци през новата година да й направят трансплантация.
И последно – прозорецът на стаята на Илияна гледа към грозната сграда на едно училище. За сметка на това пък точно в края на снимките майка й се обади, че операцията е минала успешно…
