Честно казано цигулката изобщо не ми допада като нещо за слушане, дори по-скоро
това е един от инструментите, който ненавиждам. Или ненавиждах.
Сещате се, онзи гаден стържещ звук. Не че съм винаги краен в предпочитанията, но цигулката в частност и класическата музика винаги съм ги свързвал с програма Хоризонт на БНР. Затова, когато чух по радиото (правех ремонт банята и по някаква случайност слушах Дарик) за Ара Макилян, честно казано не с впечатлих особено. Там (по Дарик) една кака изричаше високопарни слова
колко бил велик цигуларя,
разказа за произхода му, как хората на концерт не искали той да свървшва (концертът). Викам си, ей тая какво толкова е пощуряла? Обаче нещо взе да ме гложди. Какъв ли е този тоооолкова велик цигулар. Естествено проверих в ютюб и бях доста очарован.
И след два дни – хоп, получавам в пощата си покана да се акредитирам за концерта му, който щял да закрие Музикалния фестивал Варненско лято. Още в момента, в който видях писмото,
знаех че ще съм там.
Знаех и какво ще търся. Освен скок на цигулар и на заден план пушеци и осветление исках да го уловя в транс, исках да го снимам озъбен и вживян, исках едри планове на запотеното му чело
и изкривената му физиономия.
Исках емоция едва да се побира в правоъгълните кадри с пропорция 2:3. Исках живи снимки, макар и с риск да нямат перфектната композиция.
И ето ме на концерта. Първоначално подходих малко плахо, но се ориентирах да бъда най-близо до сцената, която се извисяваше на около 1,3-1,5 над нивото ми. Доста неудобно за снимане, защото трябваше да съм в положение на полуклек, а все пак 40-те ми години си тежат от време на време. За щастие нито някой дойде да ми направи забележка, нито публиката се разсърди.
Гледната ми точка беше повече от перфектна
от това, което исках да постигна и реших да не я сменям, въпреки че това не е в стила ми. Редувах любимия си вариобектив 70-200 на единия ми Никон с твъри – 20, 35 и 50 мм на другия. И честно казано получи се. Изпълних си идеята и доста неусетно изщраках на 700 кадъра. Въпреки това можеше и още. И, стига толкова приказки, те никога не са ми били в силата. Само, към края в галерията, обърнете внимание на снимките с публиката, когато виртуозът се разхожда между хората. И когато минава между застиналите деца, очакващи автограф…
